А какво стана, когато той влезе в гората? Дали я намери? И дали успя да я спаси?
Той беше естет. Благородник във всеки смисъл на думата. Беше роден в едно от най-красивите имения в цялата област. Умееше да стреля по-точно от всеки друг когото познаваше. А като се метнеше на коня... ах, каква стойка имаше само. Като Посейдон, в своята колесница, излизащ от морските вълни. Съзнаваше колко е красив и това му доставяше удоволствие. Обичаше красивите и изящни неща. А себе си той смяташе за най-красивото и изящно нещо, което беше виждал някога. За това и общуваше само с красиви жени. Смяташе, че така те подчертават неговото съвършенство. Трябваше да бъде изящна, облечена с вкус и елегантна. Харесваше му да бъде нежна и уплашена, за да може да я покори изцяло. Да знае, че му е преданна. Владееше до съвършенство умението да покорява женските сърца. Беше се постарал да изучи всички необходими му за тази цел фрази и изрази. И не по-малко важно беше всички за знаят, че тази жена е негова. По същата причина той обичаше толкова много и имението си. То беше прекрасно и напълно отговаряше на представата му за подходящото имение. Имаше най-красивата гора, която някога бе виждал. И той много обичаше да се разхожда там. Особенно в горещите летни дни, когато прохладата на сенките го караше да се чувства доволен, а аромата на гората го правеше щастлив. Точно в един такъв горещ ден той видя едно малко момиче. Изглеждаше ужасно. С мръсна синя рокля и с разрошени, и сплетени руси коси. Скиташе се само и сякаш не беше на себе си. Това наистина беше най-грозното момиче, което беше виждал. “Трябва да накрам да я изхвърлят от тук” помисли си той и продължи нататък. Разхождаше се от много време и усети, че започна да се захлажда. За това реши да се прибира. Беше забравил за момичето. За това малко се изненада когато видя нещо синьо под едно дърво. Трябваха му няколко секунди за да я познае. Но сега не изглеждаше толкова ужасно. Беше паднала по очи, а роклята й леко се издуваше от вятъра. Косата й беше разпиляна, а на слепоочието и беше кацнала една синя пеперудка. Реши да приближи, защото тя беше странно неподвижна. Извика й няколко пъти, но единственото което успя да направи беше да уплаши пеперудката, която литна на някъде. Тогава той я повдигна. Беше лека, много лека. Все едно беше от пух. Кожата и беше странно бяла, а на бузите и горяха две ярко червени петна. Тогава тя леко отвори очи. Бяха сини, невероятно сини. Точно като роклята и. Никога не беше виждал такива очи. Нито някой го беше гледал с такъв поглед. Все едно изобщо не го виждаше. Все едно го нямаше там. Сякаш очите виждаха нещо достъпно само за тях и създадено само за тях. Той не беш в този поглед. А му се прииска да бъде там. Да види това, което тези очи виждат. Да усети това което те усещат. Искаше да усети и самите очи. Искаше тези тихи езера да погледнат и него така, като гледат сега. Тогава той усети, че се влюбва за първи път в живота си.