Постинг
24.07.2007 10:17 -
Слели се в едно завинаги…
Беше топло. Ужасно топло. Беше уморена, много уморена. Трети ден вече се скиташе из тази гора. Дали съжаляваше, че тръгна? Може би. Беше със синята си рокля с тесния кринолин. И когато видя това приказно зелено на тревата, на дърветата.
Когато усети приятната прохлада идваща изпод примамливите сенки изведнъж се видя там. Красива, с разпилени лунно руси коси и изкряща рокля, грациозна като сърна, сливайки се с цветята и дърветата, и реката, и небето, и слънцето в пълна хармония. Като най-прекрасната картина създавана някога. Обичаше картините. В къщи имаха много, предимно пейзажи. И тя обичаше с часове да ги гледа. Виждаше хармонията в тях. Прекрасното съчетаване на цветовете и нюансите. Опияняваше се от тях. И всичката тази красота влизаше в нея. Дълбоко в гърдите й и се натрупваше там, като нещо, което я задушаваше. Причиняваше й физическа болка, копнеж по нещо неосъзнато, нещо което иска, иска да има, иска да бъде,но не може да разбере, да осъзнае какво е точно. Търсеше го навсякъде. В къщи, когато се разхождаше, когато четеше. Но най-вече като гледаше картините. Искаше да влезе в тях. Да бъде част от тяхното съвършенство. И когато видя това кътче от гората, това съвършенно зелено блестящо под ярката светлина на слънцето. Това упойващо прохладно черно между дърветата пронизано от ярко бяло и заслепяващо жълто. С тези малки пурпурни, морско сини, люлякови, гълабово сиви, цветни точици, които дори немогат да бъдат определени от къде са и какво представляват. Сякаш изведнъж намери това, което търсеше. Видя се там в хармония с всичко това, като част от тази красота и тръгна на там. Навлезе в гората. Цветовете се променяха. Ставаха по-тъмни или по-светли. Сякаш в тях някой добаваше черно или бяло. Вървеше напред и опиянението я крепеше. Стана тъмно. Цветовете станаха сини и черни, и единственото златно беше на звездите. После изгря и луната и всичко се промени сякаш с вълшебна пръчица. Беше тайнствено и призрачно, и още по опияняващо и възбуждащо. Беше изтощена за това легна до едно дърво, а тревата под него и се стори по-мека от всяко легло в което беше спала до сега. На сутринта се събуди със странно чувство. С някак много прояснено съзнание. Възприемаше нещата и цветовете по друг начин. Но и бяха близки. Чувстваше се сякаш е открила това което търсеше. За първи път в гърдите й нямаше болка. Беше спокойна, абсолютно спокойна. За първи път в нея имаше ясно изразено желание. Да остане тук за винаги, да се слее с всичко това. Но не като живее там. А като умре. Щеше да ходи, постоянно да преоткрива това място на съвършенства докато накрая остане без сили. И където спре там ще остане за винаги. Приказно красива синя рокля и разпилени руси коси сливащи се със златнозеленото на гората. Слели се в едно завинаги…
Когато усети приятната прохлада идваща изпод примамливите сенки изведнъж се видя там. Красива, с разпилени лунно руси коси и изкряща рокля, грациозна като сърна, сливайки се с цветята и дърветата, и реката, и небето, и слънцето в пълна хармония. Като най-прекрасната картина създавана някога. Обичаше картините. В къщи имаха много, предимно пейзажи. И тя обичаше с часове да ги гледа. Виждаше хармонията в тях. Прекрасното съчетаване на цветовете и нюансите. Опияняваше се от тях. И всичката тази красота влизаше в нея. Дълбоко в гърдите й и се натрупваше там, като нещо, което я задушаваше. Причиняваше й физическа болка, копнеж по нещо неосъзнато, нещо което иска, иска да има, иска да бъде,но не може да разбере, да осъзнае какво е точно. Търсеше го навсякъде. В къщи, когато се разхождаше, когато четеше. Но най-вече като гледаше картините. Искаше да влезе в тях. Да бъде част от тяхното съвършенство. И когато видя това кътче от гората, това съвършенно зелено блестящо под ярката светлина на слънцето. Това упойващо прохладно черно между дърветата пронизано от ярко бяло и заслепяващо жълто. С тези малки пурпурни, морско сини, люлякови, гълабово сиви, цветни точици, които дори немогат да бъдат определени от къде са и какво представляват. Сякаш изведнъж намери това, което търсеше. Видя се там в хармония с всичко това, като част от тази красота и тръгна на там. Навлезе в гората. Цветовете се променяха. Ставаха по-тъмни или по-светли. Сякаш в тях някой добаваше черно или бяло. Вървеше напред и опиянението я крепеше. Стана тъмно. Цветовете станаха сини и черни, и единственото златно беше на звездите. После изгря и луната и всичко се промени сякаш с вълшебна пръчица. Беше тайнствено и призрачно, и още по опияняващо и възбуждащо. Беше изтощена за това легна до едно дърво, а тревата под него и се стори по-мека от всяко легло в което беше спала до сега. На сутринта се събуди със странно чувство. С някак много прояснено съзнание. Възприемаше нещата и цветовете по друг начин. Но и бяха близки. Чувстваше се сякаш е открила това което търсеше. За първи път в гърдите й нямаше болка. Беше спокойна, абсолютно спокойна. За първи път в нея имаше ясно изразено желание. Да остане тук за винаги, да се слее с всичко това. Но не като живее там. А като умре. Щеше да ходи, постоянно да преоткрива това място на съвършенства докато накрая остане без сили. И където спре там ще остане за винаги. Приказно красива синя рокля и разпилени руси коси сливащи се със златнозеленото на гората. Слели се в едно завинаги…
Търсене
Архив
